П Р Е Д Г О В О Р

Не бе много отдавна – преди година, когато веднага след рождения ми ден (беше вторник, приемното време на Института) от Издателството на БАН ми съобщиха, че най-после книгата „Куманология – Опити за реконструкция” е излязла от печат и мога да получа обещаните пет авторски екземпляра. Това беше най-хубавият подарък за деня. Още тогава оставих с автограф първата бройка на институтската библиотека. Същия ден се появи Петер Бахмайер, удостоен година по-късно с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет за приносите му в развитието на австрийската историческа българистика. Бе дошъл в София да дири допълнителни архивни материали и аз използвах срещата ни да му подаря, а чрез него и на общия ни приятел Андреас Шварц по още един екземпляр. Четвъртата бройка оставих в кабинета си (впоследствие я връчих като дар на Фондация Александър фон Хумболт чрез нейния генерален секретар д-р Георг Шюте), петата отнесох в къщи. Толкова. Ако исках повече, трябваше да си закупя с преференции в цената от самото издателство. Такъв беше стандартният договор, който подписах през 2004 г. няколко месеца след като предоставих текста. Книгата трябваше да излезе до есента на 2005 г., но се забави с година и половина и „видя бял свят” едва в 2007 г. (въпреки че на титулната страница стои 2006). Можех да се радвам на сравнително „кратката” процедура, защото знаех случаи на десетилетни забавяния на ръкописи, докато се намери спомоществувател, който да „даде рамо” на вече поостарели научни трудове. Годишната държавна субсидия за Академията (и нейното издателство) беше толкова нищожна, че и там предпочитаха да издават с предимство спонсорирани и очаквано печеливши заглавия, преди да дойде ред на „чисто” научните...

Това беше една от причините тогава да предложа за печат едва една пета от отдавна готовия текст. По-точно – последната обобщаваща глава на обширно историографско изследване върху изучаването на куманите, което наченах сякаш на шега в началото на научното си поприще, а после продължих с различни прекъсвания близо три десетилетия. Куманологията – както може би с претенциозност назовах тази област на научното дирене – се оказа една комплексна дисциплина, ползваща се от постиженията и методологията на редица основни науки и поради това разположена на границите между история, археология, фолклор, етнология и антропология, лингвистика, а така също византологията, славистиката и ориенталистиката (тюркология, иранистика, синология и пр.) – поне що се отнася до интерпретацията на изворовия материал. Нещо повече, с отделни свои аспекти тя излиза от времевия обхват на съществуване на куманите и се превръща в мост към по-ранни и по-късни епохи, което улеснява „диахронното разкриване на съпоставими факти, явления и процеси” (така на с. 17 от „Встъпителните думи” в обнародвания вече труд, където се разглежда по-пълно и значението на дисциплината).

Два-три месеца по-късно през лятото на 2007 г., след като бях приключил с някои служебни ангажименти, отново се върнах към манускрипта. Реших, че би било жалко, ако основният му текст остане да трупа прах в хранилището на Националния център за информация и документация (бивш ЦИНТИ), без да може да бъде достъпен за по-широк кръг от читатели. Защото ученият хуманитарист пише най-напред, за да бъде полезен и на другите, а не за придобиването на научни степени и звания. Особено след като бях вложил достатъчно усилия, не само да изложа в историографски и извороведски план хронологическия ход на изучаването на куманите, но и да предоставя допълнителна информация за търсенията и постиженията на поколения изследователи, от които някои със съществени приноси за развитието както на тюркологията, така и на българистичната тема.

Най-напред трябваше да помисля под каква форма да предложа този текст на публичното внимание. Едно on-line издание във вид на „електронна книга” можеше да свърши работа, но нямаше да достигне до всички заинтересовани читатели. Освен това бях използвал различни видове шрифт (част от тях сравнително по-рядко срещани True Type Fonts) и това можеше да породи объркване при тяхното разчитане от сървъра или от приемния компютър. В резултат някои от примерите или дори цели абзаци нямаше да могат да бъдат четими. Същият проблем обаче стоеше и пред класическия тип обнародване – в книжно тяло. Той можеше да се реши, ако предложа на издателя да си инсталира липсващите му шрифтове, но те щяха да се установят едва след започване на работа по монографията. Хрумна ми – дали не бих могъл да извърша сам цялата подготовка за печат, а на издателя да предоставя на паус вече готовия текст? Така би се съкратил до голяма степен пътят на издаване на книгата – едно силно предизвикателство, защото навлизах в друга професионална област, без необходимата квалификация. Но идеята задържа вниманието ми и започнах да обмислям в детайли как тя да бъде осъществена.

Преди всичко трябваше да извърша собственоръчно страниране, при това не с Page Maker или друга подходяща за целта програма, а на непредвидения за такива дейности MS Office Word. Доколкото форматът на издадената вече „Куманология” беше 60/84/16, то първата ми работа бе да поставя такива параметри, които да позволят отпечатване с подобни размери. След това се наложи в основния текст и в бележките „под линия” да извърша подходящо пренасяне на думите, за да може текстът да изглежда компактен и да се съкрати обемът на целия труд. Някогашните четири глави обединих в две части, като се отказах от номерацията на параграфите и вместо това въведох ново групиране по глави с подходящо за съдържанието им обозначаване. В хода на работата се наложи тук-там да направя промени – по-скоро като вмъкнати добавки към основния текст, обогатяващи информацията за даден автор с неговите произведения (тук намериха място и впоследствие появили се заглавия, които не бях успял преди това да издиря и – естествено – липсваха в обнародваната при „Куманологията” библиография от 600 единици). Но може би най-важната „иновация” бе свързана с вмъкнатите в изложението изображения (по фотографии и по рисувани портрети) на основните учени-изследователи в областта на куманската проблематика.

Тъкмо издирването на този илюстративен материал ми отне най-много време. Част от портретите „свалих” след упорито ровене в Интернет. Друга част копирах при една командировка през лятото на 2008 г. в Будапеща. С трета се снабдих, благодарения на съпричастността на проф. Ищван Вашари от тюркологичното звено в Ориенталския институт на Будапещенския ELTE-университет. Някои снимки можах да получа и с подкрепата на колеги от Германия и Австрия – главно на проф. д-р хабил. Ингеборг Балдауф, проф. д-р Петер Циме, както и проф. д-р Клаудия Рьомер. На всички тях изказвам сърдечната си благодарност. За съжаление до последно не можах да намеря образите на Ото Блау, Кааре Грьонбек и Дмитрий Расовски, които заемат „възлови” позиции в изучаването на куманите до първата половина на ХХ в. Също така не успях да открия никакви „житейски” податки за Вл. Пархоменко – той сякаш не съществува в публичното интернет-пространство. На 15 ноември т. г. писах до Института по география и изследване на пространството на Университета в Грац (Institut für Geographie und Raumforschung der Karl Franzens Universität Graz) с молба, ако е възможно, да ми бъде изпратена снимка на основателя на Института и негов пръв ръководител, проф. Роберт Рьослер. Бях се вече отказал да чакам отговор от тази научна институция, когато на 24 ноември г-н проф. Хервиг Вакониг ме уведоми, че предприема проверка в архива на Института и издаваното от него списание, а след около час и половина получих и снимката на Р. Рьослер. Това наложи известни промени в странирането на текста и затрудни започнатата подготовка на справочния апарат (някои индекси трябваше да бъдат оформяни наново). Не мога да не спомена обаче изключителната си задълженост към този учен, който въпреки служебните ангажименти като заместник директор на института намери време да се отзове на молбата на неизвестен нему колега и то от съвсем друга област на познанието. Неговата съпричастност ме накара да се почувствам щастлив, че съм частица от едно световно семейство, чиито членове си помагат един друг, дори когато не се познават. Възхитителна коректност, вдъхваща надежди за бъдещето на човешкия род!

Естеството на проблематиката и нерядко доста трудният достъп до редица произведения, преобладаващата част от които липсват в българските библиотеки, наложиха да предоставя повече информация за разглежданите трудове, особено за онези от тях, които – по моему – имат съществено място в развитието на куманологичните проучвания. Това се отнася най-вече до „Руската история” на Татишчев, до работите на Сум, Шльоцер и Клапрот, до статията на Блау, проучването на Голубовски, приносите на Банг и Маркварт, на Немет, Рашони, Кошани и Босуел, а така също до прозренията на Расовски. И ако на моменти текстът наподобява рецензия на една или друга публикация, то това се дължи на желанието ми да бъда полезен на българоезичния читател. Нека не се забравя и обстоятелството, че понякога писането на рецензии е далеч по-трудоемка, отговорна и неблагодарна задача, отколкото излагането на собствен текст, необвързан с актуалното състояние на изследванията. Ето защо на места текстът би могъл да служи и като „пътеводител” в по-слабо достъпната (и за европееца!) научна книжнина. Трябва да отбележа, че понякога едни и същи имена и/или термини са изписани по различен начин. Това не е по недоглеждане, а поради съобразяване с оригиналния текст – т. е. тук формите са предадени така, както са били обозначени при съответните автори. Затова и вариантните, напр. за крал Саломон и Соломон, за хан Котян и Кутен и пр. Приложените в текста снимки не са изрично определени. Сиреч, ако бяха представени изолирано, не би станало ясно кого точно изобразяват. Те обаче са разположени в онези части и абзаци, където се говори за съответния автор, а това е достатъчна индикация за идентичността и не би следвало да се стига до обърквания.

Надявам се, че предложеният труд ще ползва студентите по история и езикознание, по византология, славистика и тюркология, интересуващите се от етническите и културни взаимопрониквания през вековете, а така също всякакви „любители” на българското и източноевропейско (вкл. балканско) минало. Изложението обхваща времето от наченките на научен интерес към куманите до края на Втората световна война. За последвалия период е предвиден втори том под същото заглавие. Тази книга е израз на почитта ми към поколенията от изследователи, проправили пътя на новата дисциплина и може да се схваща като скромен принос в развитието на българската ориенталистика.

София, 12-25 ноември 2008 г.

Валери Стоянов