П Р Е Д Г О В О Р

В този том повествованието на „Историографските ескизи” е продължено от края на Втората световна война до първите години на новото хилядолетие. Хронологичната рамка е избрана по практически съображения, но и с оглед на съдържателността. От една страна щеше да бъде много неравностойно, ако материалът бе групиран в „до” и „от” началото на ХХ в. – всекиму е известно, че колкото сме по-близо до съвременността, толкова по-нараства количеството историческа информация, а това би рефлектирало и върху обема на частта, посветена на отминалото столетие. Ето защо анализите, отнасящи се до първата половина на ХХ в., останаха включени в първия том. Същевременно за едно механично прокарване на границата в средата на века няма основания. Разбира се, 50-те години се включват в „новия” период, но той начева с края на най-унищожителна досега в човешката история война, който маркира задълго една по-различна геополитическа конфигурация и произтичащите от нея ментални нагласи. Горната хронологична рамка е също условна – повечето обнародвани след 2000 г. материали са плод на натрупвания, осъществени в предходното време. Затова и последната глава не трябва да се смята за „епилог”, а само като маркировка – вид преход към продължаващи в съвременността развития.

И тук при много от авторите в хода на разглеждане на куманоложките проучвания наред с отнасящата се до тях литература са посочени и други публикации, свързани или с ориенталистичната (отчасти тюркологична) проблематика, или с [пра]българската тема. Това е сторено с цел да бъде разширен библиографският „хоризонт” и да се предостави информация, която да ползва по-широк кръг изследователи. Такова е предназначението и на Индекса на цитираните автори, където с цифри са обозначени не страниците, а съответните бележки под линия. При подготовката на тома бяха допълнително издирени и приложени сведения за житейския път на отделни учени – особено годините на раждане и на евентуалната им кончина. Ползата от това занимание е не само информативна, но и „душеуспокояваща” – човек вижда колко много дължи на своите предшественици, научава се да цени техните постижения и труда на съвременниците си (включително своя собствен), а освен това осъзнава, че е само „прашинка” в еволюционния ход, едно малко „звено” от дългата верига на познанието...

Разбира се, някои автори останаха без данни. Не успях да издиря също портретите на представителните за областта В. Дримба и М. Моллова. Имах обещанието на младия колега д-р Давид Кара от Етноложкия институт на Унгарската АН, който работеше върху подготовката на юбилеен сборник в памет на Ищван Мандоки-Конгур, да ми прати снимка на този учен, но въпреки неколкократните подсещания такава не получих. Ето защо се задоволявам тук с представяне само на паметната плоча на унгарския тюрколог. За някои от останалите снимки съм задължен на проф. Клаудия Рьомер (Виена), проф. Ищван Вашари (Будапеща) и проф. Маргарита Ваклинова (София). В текста съм изразил благодарност и към други колеги, които са ми съдействали при подготовката на труда.

Една книга не може да види „бял свят”, ако не се намери спомоществувател. Изключително много дължа на Издателския съвет на НДФ „13 века България” и неговия председател – акад. Вера Мутафчиева за оказаната подкрепа.

София, 3-4 март 2009 г.

Валери Стоянов