Когато преди повече от десетилетие видният български османист Страшимир Димитров ме инспирира да подготвя кратък материал за спецификата на Codex Cumanicus, все още не бях запознат с вече обнародваното изследване на Vladimir Dimba "Sur la datation de la première partie du Codex Cumanicus" (в: Oriens, 27-28, 1981, 388-404), поставящо в нова светлина въпроса за датировката (а оттук - и за характера на тюркския език) на този изключителен извор. Статията ми, предназначена за българския читател, излезе година по-късно (В. Стоянов. Един неизчерпан извор: Codex Cumanicus. - Векове, 1982, № 6, 28-35), за съжаление без да бъде прегледана на коректури, поради което изобилстваше с печатни грешки и пропуски, включително на цели думи и заглавия. Тя се базираше на основната литература по въпроса, съществувала до 1979-1980 г. Междувременно оттогава се появиха редица нови публикации върху Венецианския кодекс и проблемите на отделни аспекти от неговото съдържание, които или допълваха изводите на предишните поколения изследователи, или предлагаха нова, по-различна интерпретация. Това ме кара днес да се върна отново към темата за Кодекса и да се опитам да предложа в историографски план едно по-пълно обобщение на историята на проучване, същността, структурата и значението на този уникален паметник на средновековната практическа ориенталистика.

Обнародването на Codex Cumanicus през миналия век помогна да се коригират редица погрешни представи за социолингвистичната принадлежност на куманите, разкри неизвестни дотогава черти на тяхната духовна култура и даде тласък в развитието на цяло едно направление в изучаването на средновековните тюркски народи, което с основание може да бъде определено като "куманология". Ето защо преди да се пристъпи към разглеждането на самия паметник би трябвало да се очертаят основните параметри в познанията за куманите на онази плеяда големи учени, които още през предходното столетие положиха началото на едно по-задълбочено критично изучаване на Европейския Изток.

Кумано-печенежки антропоними в България през ХV век

На 16 април 1998 г. в препълнена зала и при изключително голям интерес от страна на историци и османисти доцент Цветана Георгиева защити блестящо своята дисертация на тема "Пространство и пространства на българите през ХV - ХVІІ век", с което й бе присъдена научната степен "Доктор на историческите науки". В този труд, използвайки методите на историческата антропология, авторката предложи нов, оригинален поглед към живота на нашите предци през първите векове на османското владичество. Особено любопитна бе нейната констатация, че поземленият фонд във Видинско през ХV в. се използвал "като пасищни зони, а не като обработваеми терени", т. е. по всяка вероятност по онова време поселищната мрежа във Видинския санджак била формирана съгласно "изискванията на един номадски социокултурен модел" (с. 168). И тъй като в използвания от нея османски регистър за Видинско от 1454-1455 г. "не се открива никакво мюсюлманско или тюркско население в селата", а цялата местна ономастика била "напълно славянска", авторката търси обяснение за носителите на това номадство. Тя правилно отбелязва, че макар в литературата като християнски номади на Балканите да се определят главно власите, то през ХV в. терминът власи представлявал може би название на "онази част на това подвижно население, което е включено във военната османска машина в западния край на граничната й периферия от река Дунав до албанските планини" - една институция, явно свързана с доосманската гранична организация. От друга страна славянската топонимия във Видинския санджак е породила съмнения във възможността под понятието власи да се крият и потомци на куманите. Ц. Георгиева подчертава, че славянската номенклатура на селищните названия във Видинско през ХV в. би говорила за пълното "детюркизиране" на представителите на този народ "много преди времето на известния ни регистър" (с. 169). Ето защо заключавайки, че през ХV-ХVІ в. селищната мрежа във Видинския санджак отразява "незавършен процес на отсядане и бавно аграризиране на едно номадстващо население, започнал в българското Средновековие" (с. 169), тя въвежда за него необичайния термин "славянски номади" (на с. 12 от автореферата). Предложението не е съвсем сполучливо. По-добре би било да се говори за "славянизирани номади", защото все пак става дума главно за власи и кумани, чиято ономастика до голяма степен е славянизирана и тъкмо това обяснява преобладаващата славянска топонимия във Видинския санджак. В противен случай ще трябва да се мисли за евентуално "номадизиране" на коренното българско население - един непроучен процес, който е доста хипотетичен и изисква допълнителен анализ.

Липсата на запазена тюркска топонимия би могла да се обясни и с възможното заселване на кумани в изградени вече (славяно)български агломерации. Тогава единствено податките от проникналите в българския ономастикон специфични кумано-печенежки по произход лични имена биха могли да свидетелстват за някогашното тюркско население в региона. А че такова е съществувало, личи както от фиксираното още през 1385 г. название Кумански брод - Vadul Cumanilor на мястото на някогашното село Comani, разположено преди Calaft и след Видин, а така също от някои специфични топоними, съхранени в османски документи от 1451-1479 г., като Балул (с. Балей, Видинско), Орта (манастир с неустановено местоположение), Котари (с. Котари, неустановено), Будакофче (с. Будаковци, неустановено), Йелофче (вероятно с. Йеловци в днешна Югославия), Калкофче (с. Калковци, неустановено, Видински санджак), Татар (с. Татарджик или Слана бара, Видинско) и др., за които може да се потърси и неславянска етимология. Всичко това ме кара да се върна отново към имената на тюркските по произход имена на българи християни от първите векове на османското владичество.

За изследването са използвани податки от обнародвания вече ономастичен материал в "Турски извори за българската история" (ТИБИ). Привлечени са лични имена на жители от български села и махали, понякога изрично отбелязани като "неверници" (перс. gäbrān), както и имена на войнуци, които по онова време били набирани изключително от местното християнско население. И ако сред тях се срещат неславянски, негръцки и нехристиянски названия с евентуален тюркски или ирански произход, то най-вероятно те трябва да се отнесат към [пра]българската и кумано-печенежката именна традиция, носителите на която били абсорбирани в средновековния български народ. С времето някои от тези имена навлезли трайно в българския ономастикон и не свидетелстват непременно за конкретен етнически произход. Често за тях има предложени славянски етимологии и само прецизният лингвистичен анализ може да подскаже по-различни възможни тълкувания. В други случаи употребата на подобни названия е ограничена във времето и пространството, отразявайки една отмираща вече практика. Най-често те са съчетани с обичайни български (славянски) имена, което говори за напреднала фаза на българизация на техните носители. Запазването на такива форми през ХV в. се дължи не на последно място и на характерната за патриархалното общество "възпроизводимост" на старите названия, при което новороденото момче получава името на своя дядо или на някой друг предшественик в рода. Така се прехвърлял мост между поколенията и понякога това е единственият белег за възможното им тюркско потекло. Разбира се известна роля играе и съществувалата в дадено време специфична "модна" тенденция. Но примерите на съчетаване на български с "турски" имена са изключение и представляват по-скоро рядък куриозитет, а названията по професии, за които регистраторът използвал съответни османотурски форми, не са от интерес за целите на изследването. Обикновено това са лексеми, образувани с наставките -джи(я), -чи(я), част от които и днес се срещат като български фамилни имена. Те обаче не говорят нищо за етническия произход на носителя и затова тук не са взети под внимание.

По-долу става въпрос за предтурската тюркска антропонимика. Тя е определена като "кумано-печенежка", защото невинаги може да се прокара рязка граница между куманските и печенежките словоформи, особено в най-западните региони, обитавани от двата народа. В случая акцентът пада върху куманското наследство поради преимуществената роля на куманите в историята на Второто българско царство. Те не само били последният голям тюркски народ, господствал в земите отвъд Дунава в така наречената "Кумания", откъдето проникнал на българска територия, но представлявали и своеобразен "посредник" между предхождащите ги огузки печенези и последвалите ги в степта кипчакски татари - обстоятелство, което несъмнено намерило отражение в диалектното разнообразие на куманския език. Сред запазените от тях лични имена безспорно се крият и форми, характерни за останалите тюркоезични групи в средновековна Европа, а така също названия, унаследени от общия [пра]български субстрат. Ето защо понятието "кумански" или дори "кумано-печенежки" до голяма степен има условен характер - куманите били просто носители на една общотюркска ономастична традиция, примерите от която образуват отделен пласт сред българските лични имена.

В изследването са обхванати произволно подбрани названия, фиксирани в османските дефтери по формулата "Х син (или брат, зет) на Y" или чрез по-рядко срещания вариант "X - Y", където "Х" означава собственото име, а "Y" - името на бащата на регистрираното лице. На първо място са разгледани антропоними, които определено могат да бъдат свързани с куманите и другите средновековни тюрки. Освен това са посочени и примери с възможна тюркска или иранска етимология, а така също имена, напомнящи за по-ранната българска традиция - все свидетелства за предосманското тюркско "присъствие" в средите на българския народ.

В. Стоянов